Като последствие Синодалната палата стана свидетел на цели два протеста от ""будни"" граждани, а в родното хейтъро-тролско онлайн пространство, по стара традиция, се изви патриотарски фалцет, в който съвсем естествено се зароди истерия. Какви страхливи родоотстъпници били българските архиереи, колко национално предателски гласувал Светият Синод и т. н., и т. н.…

Реалността

Най-първо следва да се отбележи, че решението на Светият Синод съвсем не е единодушно.

„За” изпращането на църковна делегация в Македония са гласували петима български митрополити (или 1/3 от състава на Св. Синод) - Сливенският Йоаникий, Великотърновският Григорий, Плевенският Игнатий, Пловдивският Николай и Старозагорският Киприан.

Според каноните на църковното право обаче, ако една поместна правослана църква е в съслужение със схизматици и тя респективно се (само)поставя в схизма. А когато една църква е в схизма тя е non grata, ще рече ""нежелана"", т.е. неприета и непризната от никоя друга поместна православна църква. Бидейки в необщение с другите църкви пък нейните решения са съвършено лишени от канонична тежест.

Или, както каза по този повод пред БНР Ловчанският митрополит Гавриил:

""Не ни е срам от решението ни да не изпращаме представители на честванията за 1000 години от създаването на Охридската архиепископия. Дядо Наум ни напомни нещо – Българската православна църква, Българската патриаршия е приемник и на Българската охридска архиепископия и ако отидем на това тържество, ще излезе, че ние се отказваме от тази историческа и канонична истина. Македонската църква иска ние да й помогнем да придобие автокефалия, тя е в схизма. Как можем ние да й помогнем? Като почнем съслужение, нас веднага ще ни вкарат също в схизма и тогава вече нито те, нито ние можем да помогнем един на друг. Това наше достойнство, че ние сме правоприемник, ние не трябва да го сменяме за една паница леща. Македонската православна църква има някъде  50-60 години, откакто е създадена, а не 1000 години".

А, ето и въпросното изявление на Русенския митрополит Наум:

„Българската православна църква-Българска патриаршия никога не е имала намерение да се откаже от своята многовековна история и каноническо достойнство, като правоприемник на историческата Българска Охридска архиепископия, независимо от политическата конюнктура.

За нас е неприемливо представители на БПЦ-БП да вземат участие в предстоящите тържества в Охрид, по повод 1000-годишнината от основаването на Българската Охридска архиепископия, защото чрез тяхното присъствие там, би се извършило едно национално предателство, а именно, Българската православна църква ще е длъжна да приеме, че една нова църковна формация, наричаща се днес „Македонска православна църква-Охридска архиепископия”, създадена по политически причини само преди няколко десетилетия, чрез горепоменатото честване ще утвърди своето статукво, присвоявайки си църковната история на българския народ.

Всякакви внушения, че „Българската църква няма нужда да се плаши от евентуална схизма, признавайки еднолично и своеволно Македонската църква”, са плод на абсолютна неадекватност и стремеж към безредие, а поддръжниците им нямат никакво право да се определят като православни християни.

Относно повсеместно тиражираното писмо от страна на митрополит Стефан от Скопие, в което се иска БПЦ-БП да стане Църква-майка на Македонската църква, сме длъжни да поясним още, че в оригиналния документ от м. ноември 2017 г. ясно е отбелязано, че „Македонската православна църква-Охридска архиепископия ще припознае и приеме БПЦ-БП като Майка църква, АКО тя първа признае нейната автокефалност”, т. е. това тяхно желание не е безусловно.“

За богословски грамотния човек тук е казано всичко.

Но ""даването на акъл"" е национален спорт у нас. И, навярно изхождайки от тази позиция, всевъзможни блогъри, хейтъри и обикновени българи с повечко свободно време отново избързаха да се изкажат неподготвени.

А, знаем, че най-добре се дава акъл по теми, от които нямаш и понятие. Така се застраховаш да те е срам от безмислиците, които си говорил.

Но важното е шум да става...

А в случая и темата е благодатна. Почвата ""хваща"".

По-важното е обаче да си отговорим защо шансът Православният свят (в лицето на отделните поместни църкви) да признае евентуална автокефалност на МПЦ е толкова минимален?

И ще търябва да поговорим за църковна дипломация и политика.

Както и за Сърбия и Русия.

Сърбия, която никога не е спирала да гледа с носталгия (и собственнически чувства) към всичко екс-Югославско (в това число и Македония) и Русия, която винаги е подкрепяла сърбите в техните (политически и църковни) решения.

А в православния свят, когато Руската църква не е съгласна с нещо, обикновено, то не се случва.

Но у нас се заговори за ""поредната демонстрация"", на липса на смелост сред висшия ни клир, с решението на Св. Синод да не изпрати своя делегация за честванията на 1000-годишнината от основаването на Охридската архиепископия.

Смелостта обаче не е безотговорност. Сляпото хвърляне надолу с главата в мътното, не е смелост, а безотговорна глупост. Всяване на хаос, както го определи и митрополит Наум. А хаоса е зло и от него не следва нищо рационално и положително.

А какво казва рациото?

Разумът ни увeрява, че както държавната система се гради на светското право, така Църквата, бидейки богочовешки организъм, институционално се управлява от строгите канони на църковното право.

Впрочем, ако в някой е възникнало подобно питане, следва да се отбележи, че за разлика от секуларната система, каноните в църковното право се променят при определени задължителни обстоятелства. Необходим е събор, на който това да се случи. Последният (всепризнат) вселенски събор е бил преди 13 века.  

Тоест нарушавйки църковното право никоя църква не може да очаква нищо друго освен санкции, в случая най-тежката за една църква санкция - схизма.

Ирационално е и да се игнорира крехкият политически оттенък. В момент, когато Западът ""откъсна"" Украйна от Русия, Руската федерация и ЕС ще ""наддават"" докрай за Сърбия, която открито заявява своята проевропейска ориентация, продължавайки обаче да е изключително лоялна и към отколешния си партньор Русия. А когато Сръбската православна църква не желае Охридската архиепископия, която за неделима част от себе си, да получи статут на самостоятелна автокефална МПЦ, сръбският държавен апарат ще я подкрепи в тази й позиция, което пък гарантира и гласове против"" и от Русия, и от ЕС.

Изобщо, ако искаме да водим богословски спорове, политическата грамотност не би ни била от особено полза, тъй като един богословски спор е материя, към която малцина се

осмеляват и имат ""мускули"" да пристъпят. Говорейки за църковно право обаче нещата слизат и стъпват твърдо на земята и политичексата грамотност влиза в ""обръшение"".

А политката - и световната, и европейската, и регионалната, тук, на Балканите не е била на наша страна, по отношение на всичко свързано с най-романтичната част от най-новата българска история, на югозапад от нас. 

Тихомир ИЛЧЕВ