Изглежда, „прекомерното” ми движение, по време на служба, беше смутило клисарката, която ме попита: „Извинете, какво търсите?”. Информирах я къде отивам, като впoследствие тя беше истински скандализирана, че паля свещта си, за починалите, от пламъка на друга свещ. Опитах се да й обясня, че това е суеверие, че Бог познава добре сърцата и помислите ни и прекрасно знае коя свещ за какво е запалена. Но, уви, жената продължаваше да ме гледа с укор и недоверие и само отсече: „Ако влезете в друга църква ще Ви кажат същото”. И беше права.

За съжаление, т. нар. битово християнство, а не истинското (и истинно) православие е най-изповядваната религия или по-точно вярване сред българите. Някои дори влизат в храма, за да навредят другиму. Например, като му палят свещ и я забождат наобратно. Експертите по езотерика и окултизъм твърдят, че подобни практики се използват в ритуалите на т. нар. черна магия. А реално това говори за дълбоката верова и религиозна неграмотност на тези, които биха дръзнали да изпълнят подобен нелеп „ритуал”, тъй като в храма той не би имал никаква сила, но пък желанието им да навредят ще се отрази изключително върху тях. Колкото до суеверията, аз нееднократно съм бил свидетел как свещеник (и то достоен) в един от най-посещаваните столични храмове (с просветен център към него) докосва иконите с ръка всеки път, когато ги целуне…

Но въпросът на клисарката беше заседнал в съзнанието ми и дори ме разсейваше от службата и от словото на Свещеното Писание, което четеше свещеника.

Какво, всъщност търсим в храма ние - православните, „верните”, христовите…

Бог?

Себе си?

Или искаме да се изгубим за малко от проблемите на реалността? Да се изгубим от самите нас? Защото, за да се намериш трябва първо да си се изгубил.

Но това отношение към храма не е ли еретическо?

Църквата не е ЛСД, което взимаш на „Уудсток”, нито евтино екстази в поредния нощен клуб. Животът в Църквата не е синтетичен наркотик или психотропно вещество, с което уж да „избягаш” от реалността, а съвсем истинска, жива, реална „алтернатива” на смъртта и лечебница за души. Да, Бог ни утешава, но очаква от нас твърдостта на камъни, които устояват пред изкусителните бури и пламъци на секуларното.

Ако пребиваването в Църквата беше просто някакво лежерно „парти тайм”, то монасите щяха да са най-безгрижните хора на планетата, а всъщност те са воините на Христос, пазителите на „живота” и светът се крепи върху техните молитви. А за да „крепиш” цял един свят и да си христов трябва да си силен.

Но какво означава сила? Особено през призмата на християнина. И трябва ли да си силен и в храма? Навън, в света, сред другите човеци – да, но в храма, при Всевишния?!...

Парадоксално, но някои откриват тази сила… в сълзите. Разбира се, сълзите са плод на най-интимните ни трептения и проливането им е израз на дълбока емоция. Медицината пък ги разпознава като полезни за нашия емоционален баланс. Но трябва ли да изпадаме във фундамент и да ги фаворизираме, до степен на религиозна символност и нравствен флаг, който да развяваме като доказателство, за нашата праведност? Ето, щом той/тя плаче в храма и то плаче често (и усърдно), значи той/тя е праведен/на.

Рационално е тук да си припомним, че Христос не изгони търговците от храма, умолявайки ги със сълзи на очи да си тръгнат, а „като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури” (Иоан 2:15).

Но да се върнем в храма, където други пък влизат за да търсят отговори - от Бог, от свещеника, от самите себе си... 

Но вярата е дар и не се нуждае от въпроси-отговори, доказателства или логически заключения. И не защото е празна или е за лековерни люде, а именно поради оная необяснима и неизобразима с думи убеденост, онова знание „отгоре”, че Той винаги е тук и винаги Е с теб.

Има и такива миряни, които влизат редовно в храма, за да докажат на себе си колко са „верни” и „чисти”. Други пък се изповядват, заради това...  

Изобщо в храма човек може да срещне всички гами и тоналности от човешкия характер и поведение.  

* * *

Преди години един талантлив български музикант, с причудлива и константно променяща се визия (вероятно инспирирана от източните „духовни” учения, по които той не крие своето увлечение) беше споделил, че не влизал в православни храмове, защото в тях било твърде мрачно…

Очевидно, фината му „будистка” душа (чийто единствен стремеж - по дефиницията на самия Сидхарта – трябва да е „нихил”-а, т. е. „нищо”-то. А в „нищо”-то не може да е „светло” и не-„мрачно”, защото мракът – сам-по-себе-си не съществува, той е просто отсъствие на светлина), някак не е „проумяла” и почувствала, че „мракът” в православните храмове не е враждебен, злокобен и конспиративно-мистериозен, а интимен и вглъбяващ (ни). Защото, за да „говориш” с Твореца сърцето ти трябва да е вглъбено.

Не можеш да носиш Кришна или Буда в сърцето си, защото те не се интересуват от него.

Всъщност, ако излезем от личното и погледнем към колективното, българинът (като етническо понятие) никога не е бил особено наясно защо точно влиза в храма. Църковният „пилгримизъм”, ходенето на в храма, изобщо църковният живот на българина е придобил културологичен и дори етнографско-антропологичен оттенък и характер.

През петте столетия на османско иго българите са се събирали в храмовете именно като в спасителни кораби в бушуващо море.  Известно е, че така се е запазила българската нация - благодарение на православието.

Днес, след почти пет декади червено робство и още три капитало-демокрация, родена от същата онази злокобна 45-годиша червена утроба, огромна част от българите действително се (за)върнаха в храма, но само, за да търсят в него онова, което търсят и когато, да речем, ходят на театър – не представления с дълбока асоциативност и ярка символика, а евтин „фън”...

Но за разлика от театрите, храмовете не се нуждаят да са препълнени и да правят компромиси, за да оцеляват. Ние се нуждаем от тях. Но се нуждаем и от повече образованост, за да знаем защо влизаме в храма и да не го скверним с глупавото си и неадекватно поведение. Тогава, навярно, ще знаем и какво търсим, когато влезем при Бог.

Ако ни е толкова трудно да сме истинно православни миряни, то поне нека бъдем грамотни… 

Тихомир ИЛЧЕВ, "Всемирното православие"